Автор: Иван Стамболов-Сула, Фейсбук Следвайте Гласове в Телеграм Вселенският патриарх Негово всесветейшество

Автор: Иван Стамболов-Сула, Фейсбук Следвайте " Гласове " в Телеграм

Вселенският патриарх Негово всесветейшество Вартоломей Първи даде поръчка за такова желание в словото си във връзка опелото и погребението на българския патриарх Неофит, умрял  преди 10 дни. Малцина видяха, малко на брой (начело с медиите) обърнаха внимание на един тъничък миг в неговата тирада и по тази причина се постанова да се спрем на него, само че първо желая да ви отчайвам.

Бързам да отчайвам всекиго, сбъркал да почувства прилив на оптимизъм от заглавието. Ще го отчайвам, само че няма да му се дразня, тъй като всички нас, от всички последни генерации след Възраждането през XIX век, са ни обработвали да одобряваме, без да се замислим, че модернизацията е нещо хубаво, а нейното неявяване е надали не нещо срамно. Възпитавали са ни, че отвън всяко подозрение е по-добре нещо да е съвременно, в сравнение с да е демоде.

Наистина технологиите са в напредък, изключително осведомителните и информационните технологии. Наскоро даже се майтапих, че чакам всеки миг да се появи приложение за Андроид и OS, което сполучливо да замести тоалетната хартия. Но пък дали и всички технологии са в напредък? Автомобилите да вземем за пример не са, в случай че изключим електрониките. Хладилниците, печките, пералните, миялните – новите модели на едни и същи марки и класове са по-лоши от старите.

Но да не издребняваме с предметите за битова приложимост, тъй като в полето на духовното напредъкът е изрично противоположен и там съвсем всяко по-ново, тоест всяко съвременно, е своего рода оттегляне в съпоставяне със остарялото. И това е обяснимо, тъй като когато се отклониш от правия път, колкото повече вървиш, толкоз повече се отдалечаваш от него.

Опитват се да сложат знак за тъждество сред „ съвременно “ и „ положително “ по напълно обясними аргументи. Човечеството е голямо. За да могат да съществуват в от малко малко цивилизована общественост, е нужен някакъв нов международен ред. И с неговото налагане са се заели, както може да се чака, положителните остарели горделивци още от времената на гностиците, та и преди този момент чак до техния прародител Денница. Техният нов международен ред, несъмнено, не е естественият нов международен ред – Царството Божие след Осмия ден и Страшния съд, – а нещо друго, някакъв „ земен парадайс “ тук и в този момент без Бог.

И тъй като новият международен ред на горделивците е неистина, то те буйно желаят да изтрият от мозъците на хората остарелия, същинския нов международен ред.

Живеем със заблудата, че всяко по-ново е по-добро от всяко по-старо, единствено поради това, че е по-ново. Няма безконечен напредък, не знам на какво разчитат. Толкова сме опиянени от този напредък, че пропущаме да забележим първите признаци на неговия крах. А те са точно там – в политиката с нейния безчинен демократизъм и в изкуството в безплодната му постмодернистична хилавост.

Стигнахме дотук, тъй като бяхме християни. Сега се вършим на освен това от това (сякаш има такова нещо!) и заслужаваме възмездието си, което просто към момента не се е случило, тъй като дълготърпеливият Творец се надява, че ще се изправим.

Един акцент от словото на Вартоломей

Страхувам се, че след гибелта на нашия патриарх Неофит ще се засилват всички, които желаят да тласнат Българската черква по пътя на модернизма. Аз се опасявам, вие се опасявайте, в случай че желаете. Няма да се връщам във времената на Атинагор, няма да се връщам в генезиса и историята на икуменизма – не ни е това тематиката. Ще изтъквам единствено няколко фрази от речта на настоящия Вселенски патриарх. Той споделя:

„ Беше [патр. Неофит – б.м.] потребен помощник още като митрополит по време на Четвъртото предсъборно всеправославно заседание в Шамбези, Женева, през 2009 г…. Но и след две години по време на свиканото сходно заседание на предстоятелите в нашия Патриаршески център в Шамбези, той постави с подготвеност своя автограф дружно с останалите върху съответните общи решения. Но, за жалост, не ни беше обещано благословението той, както и възлюблената Българска черква, да участват и да вземат участие интензивно – макар общото тогавашно решение – в събралия се след пет месеца на о-в Крит Свят и Велик събор на Православната черква. “

Това ли е най-важното, когато е умрял един човек? Че не сме отишли в Крит? Че сме провалили икуменическия хепънинг? Очевидно е значимо, тъй като нашето неявяване попречи да се легитимира един събор, който, съгласно определението в мнението на Синода, „ не е нито Велик, нито Свят, нито е Всеправославен “. Не е подобен, тъй като (пак там) документите му „ съдържат несъответствия с православното църковно обучение, с догматичното и канонично поверие на Църквата, с духа и буквата на Вселенските и Поместните събори “, тъй като се изопачава смисъла на понятията „ единство “, „ съборност “ и „ черква “, отварят се вратите пред инославия и ереси, като им се дава индулгенция, без да се изисква от тях смирение. А още по определенията на свв. Апостоли общението с хора отвън Църквата се санкционира с отделяне.

Да, в случай че не друго, съборът в Крит отвън всякакво подозрение беше съвременен. Собственият му графичен знак приказва за това (виж снимката).

Под свода на дъгата (ех, тази дъга!) три човечета до кръста в пламъци теглят с въжета надлежно кръст, Давидова звезда и полумесец. Дъгата сплотява тези знаци в стилизирания си набор, а човечетата ги теглят ли теглят. Къде ги теглят? Очевидно в пламъците. Аз най-малко по този начин го разбирам и ми звучи напълно разумно. Алегория на синкретизма. Апотеоз на църковния модернизъм.

Идеологически модернизмът (а в това число и икуменизмът) се крепи на два стълба – релативизъм и синкретизъм.

Релативизмът приема, че безусловно всичко е релативно, в това число и истината. Християните знаят, че истината не е нещо, а Някой, само че за релативизма тя не е повече от призрачно „ нещо “, което е на процедура „ нищо “. Заради релативизма одобряваме за обикновено сношаването на мъже с мъже и на дами с дами – това е тяхната си истина, на която имат „ естествено право “ и щом е истина, значи е обикновено.

Синкретизмът пък споделя, че истината е въпреки всичко една и многото самостоятелни истини са просто късчета от нея. Така че в случай че ги съберем в едно, ще получим цялата и дефинитивна Истина. На това залага икуменизмът. Той учи да пренебрегнем разликите и да се фокусираме върху общото, до момента в който през цялата си история Църквата се е мъчила (и е успявала) да отсече точно разликите, колкото и дребни, колкото и незначителни на пръв взор да са те, тъй като „ …не мир пристигнах да донеса, а меч “ (Мат. 10:34). Често разликите са съответни ереси като незначителното на пръв взор filioque, и затваряйки си очите за тях, и ние действаме разколнически. Неслучайно назовават икуменизма последната всеерес.

И по същата причина го считат за нещо положително – тъй като е съвременно. Как може, щом е съвременно, да не положително! И по какъв начин може да е положително нещо демоде, остаряло и примитивно! Като Евангелието, да речем. То не е неприятно, дума да не става! Само дето понякога се нуждае от модернизиране или от „ догматическо развиване “, както го назовава кардинал Джон Хенри Нюман за наслада на всички модернисти. Идеята на тази идея е, че Христос не ни е дал учението си един път вечно, а откровението продължава в сходство с историческото ни интелектуално развиване. От което излиза, че Христос се е въплътил и проповядвал за да поизлъже малко. Както споделих: наслада за всички модернисти!

Вие си преценете. Всеки опит да се обърне църквата към икуменизма е опит тя да бъде осъвременена. Ако смятате, че модернизмът, съгласно който всяко по-ново е по-добро от всяко по-старо, е положително, значи нямате проблем. Ако смятате, че прогресивизмът, съгласно който историята върви единствено напред и нагоре и по този начин до безспир, е положително, значи нямате проблем. Лично моят проблем ще се реши, когато Картаген бъде опустошен, разоран и поръсен със сол.